коментари > анализи

Спомен за Христо Фотев

Преди десет години на този ден, 27 юли, ни напусна поетът Христо Фотев. Но времето не може да отнеме нежността, страстта и обаянието на неговата поезия.

През 1999 година се срещнах с него по повод на един мой проект за страница в интернет, на която представях съвременни български поети в превод на анлийски език.

Поетът ме прие в дома си в София през един есенен следобед. Помолих го да подбере няколко свои стихотворения като послания, които да преведа на английски.

От най-новата си книга „Христо Фотев – Събрани съчинения”– 1-ви том той се спря на четири стихотворения, които отбеляза в съдържанието. Когато ми я подаде, тя най-неочаквано се отвори на едно от тях:

Как искам да бъда добър – а съм лош ...
(о, стъпки на ангели в тъмната нощ)
И събуден от рижия - фосфорен вопъл
на чакал или гларус там край Созопол,
да вибрирам аз гол и спасен във едно
все по-малко и малко рибарско платно –
знак за сбогом ( лазурен триъгълен креп)
от морето – което лети – и от теб...

Другите три стихотворения, които Христо Фотев избра, бяха:

Бях на  самия връх на мойта младост.
Бях див – несъразмерен и красив.
Обичах те без милост аз – със ярост –
и се учудвам, останах жив!
Бях млад – красив и неправдоподобен!
Как падах аз над твоя тъмен глас.
Виновен съм – от скръбния ти спомен
не справедливост – милост искам аз.
И пак сънувам оня светъл хаос...
Не подозирах, а съм бил щастлив!
Обичах те без милост аз – със ярост!
И съжалявам, че останах жив!


Ах, най-подир свободен, весел, лош.
До смърт реален – и правдоподобен.
На симфоничния оркестър – лека нощ.
О, лека нощ, мой въздух камертонен,
в най-краткия, луминисцентен час!
В най-есенния дъжд - и кристаличен –
ти чакаш автобус, мой контрабас,
докрай добър, усърден, симфоничен.
Роялът... Лека нощ. И реквием.
И ти, мой диригент със бюст гипсиран.
Целувам те по скръбния корем,
мой барабан опитомен –
дресиран.
И си излизам... Тръгвам из Бургас.
В пейзажа му от алкохол и вятър.
В беззвучния му въздух падам аз –
концерт на полунощен вентилатор.
От манекен на манекен, от бюст
на бюст, от дъжд на...

Ти тъгуваш.
Не чуваш ли как сричам наизуст
аз своя ритуал на съществуващ?
Аз съществувам в календарен старт.
По навик съм достъпен и пластичен.
На твоя поглед сребърния алт
е тъй далечен, казал бих,
класичен.
Самотен съм... Обичах те от шест
до девет те обичах аз... С ненавист
аз стъпвам връз блестящия ти шлейф –
връз тоя дъжд, по-остър от кипарис.
И пак целувам мокрия ти глас.
Как се усмихваш ти – мой малък намек
за смърт и сън, за смърт и сън в Бургас...

Ти – мой разплакан и покорен навик.
Сбогом.


На Недялко Йорданов
Тоя влак  за Бургас е тъй бавен.
Аз сънувам дъждовния плаж.
Там е моят живот – моят странен
и единствен словесен пейзаж.

Там съм целият аз – там забравям,
че съм кратък и лош – че съм аз.
Глас на гларус и аз осезавам
тоя – целия свят... Там в Бургас,

аз умирам от нежност и ярост.
(А се мислех за подвиг роден.)
Глас на гларус, о, писък на гларус –
възмутителен спомен за мен.

За съжаление, не успях да продължа проекта. Но книгата с автографа на Христо Фотев стои на удобно място в библиотеката ми, за да мога да я отворя винаги, когато ми се приска някой да ми каже:

„Колко си хубава!”

или да си припомня:

„Не е измислица морето.
И щастието съществува!”

Ангелина Василева

(Днес exporter.bg ще пусне и интервю с Христо Фотев, взето от Димитър Дженев, в една незабравима вечер на 1993-та година.)