коментари > анализи

Първата цигулка на щурците - Христо Фотев

Имам вътрешното усещане,че духът на Фотевата  поезия е обагрен с едни от най-дивните цветове на словесната  вселена – Артюр Рембо и Александър Вутимски.

Не съм търсил и не искам доказателства  в подкрепа на това чувство,за да не  нараня обсебилата ме магия.

Мисля също,че по-малко поетическият тембър и повече човешките жестове на Иван Пейчев са привличали Христо Фотев. Той ги приема за свои и с тях участва в пантомимата на живота.

„Животът ми е моето призвание” изповядва Дон  Кихот, който в случая се явява  говорител на поета. Това признание е изваяна крилата фраза, наподобява движението на рапира. Но рапира, държана от опитната ръка на достоен рицар.

Такъв рицар на българското слово  е Христо Фотев.

Той е победител: с атомите на живота  облъчи своето слово и сега словото му има сиянието на самия живот. Това сияние прави единствени и неповторими образите в неговата поезия. А те са майката и бащата, любимите и децата,най-голямото събитие – Морето, сезоните и гларусите, Слънцето и Луната, птиците и цветята, делфините и морските дървета, градовете – Истанбул, Бургас /най-вече!/, Созопол и… Лисабон. И в този дълбоко личен и космически по своите духовни мащаби свят най-съкровено място заема България.

Христо Фотев сам  ни подава ключ за своята поезия със следните стихове:
„… аз ще се боря със живота, който
ни ражда за любов, а после страшно
враждува с любовта…”

В тази борба той намира човешкото си щастие /обикната, многократно употребявана от поета дума!/ и шанса си на творец. Неговите оръжия са Словото и Любовта на беззащитното му сърце.

Двама от боговете – на Светлината и на Водата – са налели най-много от божествената си кърма в чашата на поетовата душа. Мисля  така, защото светлината е най-първата сестра на Любовта, а водата  е от кръвната група на  Свободата – единствената, в която поетът  е разтворен докрай, целият.

И докато контрапункт на думите е мълчанието, то  винаги на срещуположната страна на  живота  стои смъртта. На нея Фотев е посветил специална декларация /опит за манифест/. Красноречиви са нейните последни редове:
„Безмилостна – без милост съм и аз
към вас, госпожо, просто аз се смея
/но през сълзи/ пред тъпата ви власт
не да смъртея с вас, а да живея
е моят избор…”

Заявеният избор и най-вече цялата поезия на Христо Фотев, озарена от изключително жизнелюбие, е прекрасно „Да” на живота и категорично „Не”  на смъртта.

Неговите метафори покоряват въображението не само с яркостта си, но и със своята внезапност.Тръпката от изненадата прибавя нов силен нюанс в хедонистичното преживяване  от досега със словото. Като  светлинен лъч пред очите ни избликва метафората:
„Локомотивът е пробуден лебед”.

Лебедът чудесно ме подкрепя. Но аз съм повече благодарен на  пробуждането, защото всеки път то се явява като ново раждане и поредно откриване на света. И навярно откривателската страст на поета  го е накарала да отъждестви локомотива с лебеда,
когато общото между тях е само първата им буква.

В българската литература Богът на поезията, колкото е бил благосклонен към Пейо Яворов – толкова по-късно е и към Христо Фотев. Поетът, който определи за себе си ролята – първа цигулка на щурците!

Деньо Денев